Аз мислех си, че вече съм забравила,
любимите най близките черти,
а те били-били във мене издълбани,
подобно букви във дърво следи.
Но мога ли усмивка да забравя
и малкият към мен отправен жест,
мълчание, мълчанието дето много казва,
тъй нищо не изчезна в мен до днес.
Светът е малък, малък,
хората се срещат,
разменят поглед,
а нещо в тях боли.
И отминават в същност,
нещо се досещат,
а между тях неистов дъжд вали.
Отминалото време не се връща,
било е хубаво, било, ала съдба,
една любов започва друга свършва,
но да вървим усилва се дъжда.
Светът е малък, малък,
хората се срещат,
разменят поглед,
а нещо в тях боли.
И отминават в същност,
нещо се досещат,
а между тях неистов дъжд вали.
I thought I forgot,
favorite closest features,
and they were carved in me,
similar letters in wood traces.
But can I forget a smile
and the little gesture to me,
silence, the silence that says a lot,
so nothing has disappeared in me to this day.
The world is small, small,
people meet
exchange glances,
and something in them hurts.
And they pass in essence,
guess something
and between them a raining rain falls.
The elapsed time does not return,
it was good, it was, but fate,
one love begins another ends,
but to walk the rain intensifies.
The world is small, small,
people meet
exchange glances,
and something in them hurts.
And they pass in essence,
guess something
and between them a raining rain falls.
